• 0

Очертаваше се и този ден да бъде като един от всички други. Събудих се както обикновено, с умората от предишния напрегнат ден и с тревогите за предстоящия. Един вид “Ох, пак не успях да си почина добре, каква ли беше тази умора, не можах да я сваля от плещите си!” – ето, за такъв вид умора става дума, направо не ми се става от леглото. Но дългът ме зове, няма как, ща не ща – трябва да се надигна и да навляза пак в ритъма на забързаното ежедневие.

Не знам защо, но вътре в себе си усещах нещо по-различно от друг път. Боли ме глава, имам смътното усещане за някакво гадене в стомаха… Ха дано е за добро…

По някое време се озовавам в “Спешното отделение”. Колегите ми от клиниката са ме завели там. Съзнанието ми е малко размътено. Когато се посъвземам, започвам да сглобявам отделните части от пъзела. Заобиколен съм от хора, които търпеливо ме изчакват, докато се посъвзема напълно, след това те ще ми разкажат своите истории и всичко ще ми се изясни. Когато вече можех да стоя на краката си, заставам срещу лекаря. Колкото и да не съм наясно колко време е минало, със смътно предчувствие и с нескрито любопитство, точно като едно малко момченце, сядам и зачаквам някой да ми разкаже какво точно се е случило.

Ето, че дългоочакваният момент настъпва, лекарят с разбиране и с един състрадателен тон разказва стъпка по стъпка историята, а аз само слушам. Казвам, че слушам, но всъщност думите не се подреждат в смислено изречение, а пък изреченията – в някакъв логичен абзац. Преди години, когато ходехме на кинопрожекции и гласът изчезваше, докато на екрана филмът продължаваше да тече, зрителите се провикваха: “Операторе, дайте звук!”, сега по същия начин, картината и звукът по никакъв начин не се застъпваха. Изведнъж до ушите ми достига изразът “бъбреците ми отказали да функционират”. Бъбреците ми отказали да функционират! А пък аз нищо да не знам за това! На мен не ми е предадена подобна информация. Аз съм един млад човек, защо бъбреците ми отказват да функционират?! Да, може би има някакъв проблем, например възпаление, образуване на камъни, както и да е, това може да бъде излекувано и да си мине и замине, прехвърлям си наум аз. Дочувайки изречението, че бъбреците ми отказали да функционират и инстинктивно заетата ми отбранителна позиция, даже и не чувам думите на лекаря. Точно както в някои филми, камерата се завърта около оста си, аз съм в същото положение, а от единия край се чуват възгласите: “Операторе, дайте звук!”…

– Сега, Вие или ще се подложите на хемодиализа или един Ваш близък ще Ви дари един бъбрек, който ще Ви бъде трансплантиран. За съжаление, не можем да Ви предложим други алтернативи, освен тези двете.

А какво представлява тази хемодиализа?

Можело да ми бъде трансплантиран бъбрек, дарен ми от близък роднина.

Кой сега ще ми дари един бъбрек? Трябва ли веднага да взема решение? Защо е тази припряност? Аз още не съм разбрал за своето заболяване, а как да мисля вече за неговото лечение?!

Умолявам Ви, поспрете за малко, главата ми стана като тъпан, моля се някой приятел да ме събуди или да ме приспи дълбоко. Главата ми не е в състояние да понесе всичко това, какво ще стане сега, аз имам кредити, плащания, тичане, другата седмица имам събрание и щях да подготвям презентация…

– Господине, в светлината на това, което Ви разказах, Вие трябва бързо да вземете решение. Положението е критично, разбирам Вашето объркване, но от гледна точка на здравето Ви трябва да се вземат решения и да се предприемат необходимите стъпки. С днешните процедури спечелихме малко време. Но това време не е безкрайно дълго. Ако искате, най-напред се консултирайте с Вашето семейство и утре, след контролните прегледи, заедно ще решим какво да предприемем.

– Благодаря Ви, докторе, тогава нека аз първо поговоря с моите роднини.

Да, да поговоря с роднините си!

– Ало, мамо, прибирам се вкъщи, би ли казала и на брат ми и по-малкото ми братче, че довечера трябва да поговоря с Вас?! Спокойно, няма място за паника, когато се прибера, всичко ще Ви разкажа!

Вечерта всички сме вкъщи, всеки е в едно напрегнато очакване: “Какво става, какво ли има да ни разказва?”. “Спокойно, нека първо се навечеряме, а после ще Ви разкажа всичко”, им отвръщам аз. Добре, ама аз не знам какво да им разказвам! В края на краищата, няма какво толкова да украсявам нещата. След вечеря ще разкажа всичко, както си е. Не искам да ги тревожа повече. Да не се изплашат, да не се разтревожат…

 Вечерята е към своя край и след като повече не мога да отлагам разговора и апетитът ми секва, а аз продължавам насила да преглъщам, избърсвам си устните, прочиствам си гърлото и накланяйки глава на една страна, най-накрая започвам да разказвам. Докато всички погледи са вперени в мен, разказвам как сутринта набързо съм отскочил до “Спешното отделение”, а от направените ми изследвания е станало видно, че поради някакви неясни за сега причини бъбреците ми са отказали да функционират, това не е състояние, което е възникнало спонтанно, бъбреците ми са пострадали сериозно и вече не могат да изпълняват пълноценно своите функции. Споделям, че бъбреците ми се нуждаят от сериозно лечение. Казвам, че единият от тези варианти е да се подложа на хемодиализа, при което с помощта на апарат ще ми бъде пречистена кръвта. Пояснявам, че другият вариант е трансплантацията на бъбрек. Трансплантацията на бъбрек е била всъщност най-идеалната форма на лечение, която ще поеме функцията на моите отказали да функционират бъбреци. Тогава съм щял да бъда свободен и мога спокойно да си ходя пак на работа. Или казано иначе – има светлина в тунела, сполетя ме нещастие, но има изход от тази ситуация. “Да – казвам им – ако един мой близък ми дари единия си бъбрек, чрез трансплантацията му аз ще се преродя отново.” Сигурно ще да е било от въодушевлението от изричането на израза, че “ще се преродя отново”, аз изправям нагоре клюмналата ми до този момент глава и изричайки фразата “ако един мой близък ми дари единия си бъбрек, аз мога да се преродя отново”, забелязвам с поглед, че главите на цялото ми семейство са клюмнали надолу. В мига, в който след толкова страхове и терзания успях да намеря сили да надигна глава, за три секунди само аз изгубих цялото си семейство. Не мога да срещна нито един поглед, който да е вперен в моя!

Заболяването ми достига до стадий, съдържащ повече от един дребен детайл. Безпокойството от болестта и страхът от бъдещето постепенно отстъпват назад и пред мен сега лежи само равносметката на моя изживян до този момент живот. Да речем, че не съм забелязал, че съм болен, а как не съм забелязал какво съм преживял и какво не съм успял да преживея досега…

Седя срещу лекаря. От вчерашния уплашен пациент няма и следа, аз съм вече един зрял човек, който е повярвал в своето заболяване и даже е забелязал, че има много по-големи грижи от болестта му.

Както казва съдията: “Пишете, докторе – няма жив донор, пациентът желае да получи бъбрек от трупен донор.”

Добре тогава, да си направим плановете в тази светлина. Вчера не успяхме да си поговорим в детайли за състоянието, което изникна спонтанно. Сега ще Ви разясня нещата, които трябва да се случат за трансплантация на бъбрек от трупен донор. Ще се направят изследвания, сравнения и прегледи с оглед дали има или не някакви пречки да Ви бъде трансплантиран бъбрек. След това започваме да чакаме.

Докторе, колко време ще се наложи да чакам?

Това не мога да Ви кажа.

А колко дълго може да продължи това? 

Вижте, драги мой, даренията на органи са много редки, има много  чакащи 

пациенти, ето защо и Вие ще чакате на опашка, а когато се появи подходящ за Вас орган, ние ще Ви потърсим незабавно.

– Г-н докторе, все пак не бихте ли могли да ми кажете някакъв ориентировъчен срок?

За съжаление – не, понеже даренията на органи са изключително редки. 

Колко души сме в листата на чакащите?

Нали съм си умен, веднага ще пресметна! Ако пък успея и да разбера колко присаждания са направени през изминалата година – тогава всичко вече ще е наред.

Двадесет хиляди.

Добре, през изминалата година колко дарения на органи са извършени?

Около триста Ако пък приемем, че при всяко дарение става въпрос за два 

бъбрека – значи, общо около шестстотин бъбрека на година.

Шестстотин бъбрека на година за двадесет хиляди чакащи!

Значи ще трябва да се чака безкрай!

Не, за Ваш късмет може да се появи подходящ бъбрек и много по-рано, но 

ние не сме в състояние да предвидим това!

Спомням си, че изрекох думите: „Аз мога да се боря и сам с живота!”, може би изгубих семейството си, но повтаряйки си, че има и други алтернативи за лечение, изведнъж самотата ме притиска със страшна сила. Моят молитвен олтар (“михраб”) се е килнал на една страна и аз се питам: “Добре, а какво следва оттук нататък?”.

“За да можете да се подложите на хемодиализа, трябва да имате проходими кръвоносни вени. Най-напред с помощта на катетър трябва да се направи проход. След това ще Ви бъде направена операция на ръката. След тази интервенция вената Ви трябва да “узрее”, а това трае най-малко три седмици. През това време ще се подложите на хемодиализа чрез катетър – три пъти седмично, с четиричасови сеанси.”

Поставят катетъра през врата ми. Аз, който се страхувам даже от поставянето на една обикновена инжекция, сега ставам безмълвен свидетел как от шията поставят във вената ми тръбичка, малко по-тънка от палеца ми. Този катетър, стърчащ отстрани на шията ми подобно на антена, не може да бъде закрит нито от шала, нито от завързаната около врата ми кърпичка и аз се появявам пред всички в целия си този блясък.

Намирам се в един Център по хемодиализа. Ще се запозная отблизо с легендарния апарат за хемодиализа. Пожелават ми бързо оздравяване и ме приканват да полегна. Казват ми: “Това е Вашето легло, тук ще Ви подложим на хемодиализа. А това е многоуважаемият апарат за хемодиализа. Тук кръвта, която ще бъде източена от тялото Ви, ще бъде пречистена и върната обратно. По време на хемодиализата можете да гледате телевизия и да слушате музика. Ще Ви сервираме и ядене.” Свързват антенката ми с тръбичките, подаващи се от апарата за хемодиализа. Хемодиализата започва набързо и малко нескопосано. Сякаш съм потънал в някакъв дълбок сън, а после се събуждам. Дочувам в просъница: „Приключихме, за днес стига толкова.”

По време на втория и третия сеанс започвам вече да се поокопитвам, около мен в залата са шестдесет души, които също са прикачени към апаратите. Гласовете се примесват, някои апарати издават по-силни звуци, сякаш около тях има по-голямо суетене… Чувствам се като братя по съдба с останалите пациенти. Не съм сам. С напредването на сеансите от тялото ми се изхвърлят нещата, които трябва да бъдат пречистени и вече се чувствам по-добре. Хората се опитват да ни помогнат!

Това нещо не може да продължава постоянно чрез антената, правят ми операция на ръката – наричат я АV-фистула. Сякаш към ръката ми е прикрепено моторче, нещо вибриращо. Дано е за добро.

Диализата продължава, лицата на хората, с които сме подложени едновременно на хемодиализа, вече ми се струват по-познати, окуражават ме, понеже съм нов сред тях.  Казват ми: “Ти си още млад, не се тревожи, пожелаваме ти да се подложиш на трансплантация и дано се отървеш по-скоро!” Между тях има и намръщени лица, например един от тях, обръщайки се към мен с думите: “От осем години съм на хемодиализа, забрави за присаждането на бъбрек, не се самозалъгвай!”, сякаш някой ме удря с мокър парцал през лицето.

Хриптенето в ръката ми е вече достатъчно заякнало, така ми казват, вече няма да се подлагам на хемодиализа чрез антената. Явиха се пред мен с едни игли, които са по-тънки от клечки за зъби, щели да ги забият в ръката ми и така, докато иглите са поставени на ръката ми сред това хриптене, трябвало е в продължение на четири часа да не си мърдам ръката, в противен случай е можело да се получи кървене. Това никак не ми харесва. Казвам им да продължим с антената. Аз пък си мислех, че притежавам способността да убеждавам другите, а то се оказа, че игличките, по-тънки от клечки за зъби, изведнъж се забиват в ръката ми. Опитвам се да издържа стоически, но всъщност болката е непоносима. А ако заспя неволно по време на хемодиализата и си прегъна ръката и тези иглички разкъсат вените ми?

По време на следващия сеанс се сбогувах с моята антенка.

Вече беше започнал танцът ми с клечките за зъби. Медицинската сестра, отговаряща за хемодиализата, така изкусно поставя игличките, че оплакванията ми са вече само от едната глезотия. Вярно, че малко ме наболяваше, но всъщност те не се припокриваха с притесненията, които си бях породил мислено. От друга страна, всъщност и не исках да започна сеанса на хемодиализата, мърморейки, подобно на моите братя по съдба. На следващия сеанс продължаваме нашите разговори оттам, докъдето сме стигнали предишния път.

В очакване съм на един бъбрек.

Докато съм в това състояние, аз не мога да работя, както преди, не мога да реализирам своите мечти и желания. Сякаш по време на мач съм излязъл от очертанията на терена в тъч и никой не ме побутва да влизам отново в игра. Остави това, а то мачът даже си продължава и без мен.

Леля Дилбер, която е на съседното легло за хемодиализа, я нямаше на миналия сеанс. Няма я и днес. Няма е вече Леля Дилбер.

В очакване съм на един бъбрек.

Трябва да спазвам определени правила за хранене и пиене. Едната ми половина се бунтува, а пък другата й отговаря: “Добре, ще ги спазвам.” Отивам до болницата и се връщам вкъщи. Казвам си: “Каква е разликата с хората, които са на диета за отслабване?” Но такива сме си ние хората, мрънкаме си безспирно.

В очакване съм на един бъбрек.

Чакам един бъбрек, който да ми бъде дарен от мъртвец. Искам да продължавам да живея. Искам да живея, да работя, да пътувам и да съм свободен. Чакам един бъбрек от мъртвец, който да ми запази живота!

Вие знаете ли какво е всъщност да се срамувате от себе си за това, че желаете да останете жив? Знаете ли какво е да очаквате орган, който ще бъде изваден от тялото на мъртвец, колко е тежко да се уповавате в надеждата, която носи тази смърт?!

Напълно сте сам и единственото Ви упование е да се вкопчите в живота, който ще се роди от тази смърт.

Знанието е да погледнете към собствения си живот от висотата на птичи поглед. Само чрез един кадър, запомнен отгоре, да съумеете да съзерцавате всички движения, включително и своите собствени, да забележите всички посоки, общия кръговрат – всичко, което се случва наоколо. Съзерцавайки непредвидимите промени, които внесе в живота ми един орган, за чието съществуване досега не бях се сетил и които са резултат от неговото заболяване, изведнъж, несъзнателно, започнах да гледам на живота някак си отгоре, отвисоко. Като на филмова лента си спомням как ми беше разказано за болестта ми, разговора, който проведох със семейството си и започването на лечението с хемодиализа. Забързаното ежедневие, дълговете, вземанията, заплануваните програми – всичко изведнъж изгуби своя смисъл. Крехкостта да бъдеш човек се стовари със страшна сила по отношение на крехкостта на нашата нишка с живота. Кой бях аз, до ден днешен какво бях свършил, кои хора бях обичал, за кого бях полагал грижи, кой какви усилия беше положил за мен? Досега какво бях успял да постигна в живота? Животът сега ми задаваше всички тези въпроси, за чиито отговори все не успявах да отделя време, предоставяйки ми достатъчно време за размисли, сякаш ми казваше: “Заповядай, настани се удобно, седни и си помисли добре!”

Попадне ли сред пламъците, на човек му идва отвътре да изкрещи неистово… и даже се разкрещява.

Но в очите на външния наблюдател той е човек, попаднал сред горящите пламъци и крещящ на висок глас. Колко жалко, нали? Точно както и аз в продължение на много години възприемах тези писъци като най-обикновена новина. Положенията, за които даже не се и сещаме, а ни се стоварят на главите, в днешния свят на комуникациите са само едни новини. Днес всички ние живеем в един свят, в който всяка една новина се изчерпва много бързо, тя остарява, а на нейно място идва нова, чиято история е вече подкрепена и със снимков и видеоматериал.

Откъде аз можех да знам, че в нашата страна има повече от шестдесет хиляди болни, страдащи от бъбречна недостатъчност?! Или пък това, че тази пациентска група от двадесет хиляди души очаква бъбреци от трупни донори?! Поради факта, че даренията на органи са изключително редки, хората чакат обезверени. Колко е трудно да поискаш твой близък роднина да ти дари единия си бъбрек, за да се вкопчиш в живота, колко унизително е всичко това! Знаех за тези житейски истории на хората, които са пряко потърпевши, от новинарските емисии. Както вече Ви казах – това са само новини, минали, заминали и забравени. А сега и аз бях станал вече новина за другите – новина, която ще си мине и замине хей така.

Ало-о-о-о-о?

Заповядайте.

Добър вечер!

Да, слушам Ви…

Търсим Ви от Центъра за органна трансплантация. Става въпрос за дарен 

орган – бъбрек, който може да се окаже подходящ за Вас, трябва спешно да дойдете в нашия център.

Очаквах един бъбрек.

Появи се един бъбрек. Събличам набързо пижамите, обувам надве-натри панталоните. Провиквам се на спящите вътре хора да се надигат, че се е намерил бъбрек за мен.

Откъде ли се появи този бъбрек? Кой ли дари органа? Сега само мен ли ме извикаха там? Дали със сигурност ще го присадят на мен или има вероятност това да не съм аз?

Набързо се намъквам в обувките, но дочувам гласове: “Стой, облечи си якето, завържи си обувките, ще ги настъпиш и ще паднеш.”

Появил се е един бъбрек за мен!

Завързвам връзките на обувките си. Трябва да побързаме, няма време да изкараме колата от гаража, тръгваме с такси.

Ох, толкова сте мудни… Аз тръгвам, а Вие елате след мен. Появил се е един бъбрек!

Влизайки в болницата, аз разбирам, че освен мен, има още четирима други пациенти, които също чакат.

Един по един ни подлагат на щателни прегледи и ни правят изследвания. За един бъбрек ще се избира сред петима души. Никой не смее да погледне другия в очите. Всички с еднакво желание искаме този бъбрек. Всички еднакво заслужаваме да се върнем към предишните си дни. Но знаем, че четирима от нас ще си тръгнат натъжени, а техните очаквания и надежди ще бъдат отложени за следващия път.

Всички ние дълбоко в душите си сме благодарни на хората, които са някъде далече и които не знаем как са изгубили любим човек и сред мъката си са проявили волята да дарят живот на нас. Всички ние си фантазираме за вероятността как ще започнем утрешния ден с новия си бъбрек. Всички ние, волно или неволно, се размечтаваме изведнъж.

След излизането на готовите резултати от изследванията, лекарите се засуетяват. Всички сме в един кабинет. Разясняват подред поради какви причини органът не може да бъде трансплантиран на конкретния човек. При някои пациенти органът не е подходящ, при някои има проблеми в получените резултати от изследванията. Безмълвно от очите се отронват издайнически сълзи. Сякаш се събуждат от дълбок сън. От вперените в мен погледи разбирам интуитивно, че аз съм избраният щастливец, че на мен ще ми бъде трансплантиран този бъбрек.

На мен се падна късметът за живот, роден от кончината на друг човек. Една нова възможност, която ми предоставя животът след скръбта на опечалените, дарили органа, надеждите на болните, с които споделях болничната стая и те трябва да почакат до следващия път. Ако искам да се засмея – някак си не върви, не мога и да заплача. Спомням си само, че с премрежени очи успявах да държа главата си изправена. На всичкото отгоре, този път и главата ми е изправена, а и очите на другите са вперени в моите. От една страна те се радват за мен, а от друго – вярват, че следващият път късметът ще споходи и тях. Всъщност, всички тук се обръщаме безмълвно към източника на живота. Какво странно чувство на взаимна подкрепа! Ние, безбройните хора, които се разминаваме безучастни по улиците, не разбирайки, че капитанът е този, който спасява своя кораб, в един свят, в който този, който е паднал долу, си заслужава да бъде стъпкан, се срещаме с най-простата форма да бъдеш човек. Сърцата ни са уморени, прегръщайки се едни други с насълзени очи, ние се разделяме.

Когато се събуждам, май в мен има бъбрек, който функционира.

От леглото надолу виси сонда за уриниране. В тръбичката на сондата има урина. Значи, това е моята урина! Това е урината, която е отделена от новия ми трансплантиран бъбрек. Значи, вече имам нов бъбрек, който отделя урина! Не съм аз единственият, който е втренчен в това. Лекарите също са по следите на отделяната урина.

Лекуващият ми лекар споделя: “Животът ми преминава в молитви за уриниране.” Усмихвам се. Безмълвно говоря на себе си: “Аз уринирам!” Лекарят ми прошепва: “Обичай бъбрека си, обичай го силно!”

Дланта ми преминава лекичко върху оперираното място – обичам си бъбрека. Преди хирургическата интервенция ме бяха завели на хемодиализа, дали за последен път постъпвах за диализа? Обичам си аз бъбрека, ха да не му е уроки!

Човек го обземат странни чувства. Нещата, които не успях да свърша, след като разбрах за болестта си и се опитвах да разреша със семейството си, бяха разрешени от едни напълно непознати за мен хора. Бяха се срещнали с близките на един починал. Бяха им разяснили, че от тази болка може да възкръсне нов живот, споделяйки тяхната мъка, бяха се борили за шанса за живот на пациентите, които даже и не познаваха. След тази среща семейството е решило да дари органите. Едни други, отново непознати за мен хора, бяха отишли посред нощ и взели дарените органи. Бяха тръгнали на път с едничкото желание да доставят тези органи на хората, които спешно се нуждаят от тях. Напълно непознатите за мен шофьори на линейки с пуснати сирени, порейки автомобилните задръствания, бяха успели да доставят органите в Центровете за трансплантация. И отново други, пак напълно непознати за мен лица, бяха провели необходимите изследвания и направили снимките. Това, което аз не бях успял да свърша за себе си, една цяла армия хора бяха успели да свършат и ми бяха дарили нов живот. Когато станах свидетел на всичко това, самотата, в която бях изпаднал в дните, когато се запознах с болестта, отстъпи място на една тълпа, накарала ме да погледна с обич около себе си. Това е такова задължение, че дори самото крачене по улиците доставя едно такова удоволствие на душата на човека, кара го да се усмихва, отвътре му идва да поздравява всеки срещнат с най-искреното: “Добро утро!” Задължението, което с мисълта, че можеш да се срещнеш с герои, чиито житейски истории не познаваш, те кара да се взираш в очите на всеки срещнат.

Помислете за миг как един липсващ бъбрек може да Ви разкаже за живота по начин, който даже и не разбирате. Помислете си как един бъбрек Ви връща отново към живота и как той достига до Вас от напълно непознати за Вас близки с едничкото желание да Ви вкопчи в живота…

Вече изпитвам неистова необходимост да резюмирам нещата:

Моите бъбреци, аз без да знам, бяха престанали да функционират,

Всъщност аз съм живял в забързаното ежедневие, без да знам за това.

След това набързо се оказвам в “Спешното отделение”,

Осведомен за болестта,

Можело да ми бъде трансплантиран бъбрек, ако някой мой близък го дари,

Или чакайки бъбрек от трупен донор, да се подложа на хемодиализа,

Семейството ми не ми е дарило бъбрек,

Ходил съм на хемодиализа,

Хемодиализата е била много тежка,

След това земният път на един човек е приключил,

Близките на този прекрасен човек са дарили неговите органи,

Това дарение ми е вдъхнало нов живот,

Сега съм се превърнал в едно дете, което, за разлика от предишните ми безметежни дни, умее да гледа в захлас и с ококорени очички всеки един изживян момент,

Добре, че съм се родил повторно,

Сега вече дължа много повече на живота, нямам даже и една минутка за губене,

Да е благословен Животът!…