• 0
  • 0

Бях още млад специалист. Това беше първото ми дежурство. По отношение на работата ми, бях си наложил порядки, в които имаше и доза церемониалност. Страшно ми харесваше да си сложа риза и вратовръзка, а навлякъл върху тях и лекарското манто, да си обикалям важно по отделенията. Много е трудно асистентът по хирургия да обикаля наоколо с риза и вратовръзка. Има дни, в които сме на операция, правим превръзки, манипулации или казано иначе – и ризата, и вратовръзката ти стават на нищо. В петъчните дни нямахме планирани операции, това беше денят за нашите академични събирания. Тогава задължително идвах с риза и вратовръзка. Как жадувам сега за тези дни!

Чуждестранните телевизионни сериали тъкмо набираха популярност и у нас. По един телевизионен канал излъчваха сериала “Спешно отделение”. Сериалът беше заснет така изкусно, че аз изведнъж се почувствах сред това “Спешно отделение”. Даже наименованията и дозировката на лекарствата бяха достоверни. Лекарите, медицинските сестри, болничният персонал, технологичното оборудване – въобще всичко беше така, както мечтаех да бъде. Наблюдавах с благоговение как медицинските служители от “Спешното отделение” извършваха първите манипулации на новопостъпилите пациенти, докарани с линейките.

Или казано накратко – когато гледах този сериал, докато бях в отделението, по време на първото ми дежурство, една сцена не избледнява от съзнанието ми:

Викат специалист по обща хирургия за един пациент, оплакващ се от болки в корема. Хирургът влиза в отделението на болния, а повикалият го лекар го запознава с положението. След това лекарят се доближава до леглото на пациента и му се представя:

–   Здравейте, аз съм д-р Джонатан – специалист по обща хирургия. Колегите ми са направили Вашите изследвания. Помолиха ме за консултация за оплакванията Ви за болки в корема. С Ваше позволение, мога ли да прегледам корема Ви?

–    Разбира се, г-н докторе!

Как човек да не Ви завиди благородно на факта, че сте толкова изтънчен, че от уважение даже искате позволение от лежащия пред Вас пациент, за да го прегледате, когато изведнъж иззвънява телефонът:

–  Братко, в “Спешното отделение” постъпи пациент, за когото искат да се консултират с Вас. Има болки в корема, нуждаем се от Вашата помощ.

Как животът си плете невидимо своята тънка паяжина, може ли чак пък такова съвпадение?!

Изправям се бързо, пооправям се надве-натри, закопчавам си мантото и имитирайки походката на д-р Джонатан, със забързана и сигурна крачка, се отправям към “Спешното отделение”.

Пациентката е леля Айше, седнала по турски върху носилката. Асистентът ме осведомява за извършените прегледи и изследвания. Болките й започнали еди-кога си, еди-как си са нараснали, еди-как си са отшумели, а резултатите от кръвните й изследвания са противоречиви.

– Здравейте, г-жо Айше, аз съм д-р Гюркан Теллиоглу – специалист по обща хирургия. Моите колеги са Ви прегледали, имали сте оплаквания от болки в корема, ако ми позволите, мога ли да прегледам корема Ви?

Последва мълчание, а след това:

Даааа…

Това беше стенанието на г-жа Айше, към която никой досега не беше се обръщал със специално име, никой никога не беше искал нейното позволение за нищо.

Нещо от рода на “Какво ми говориш ти, аз коя съм била, какво разрешение ми искаш?!”

С този възклицателен възглас, много искрен и идващ отгоре, изречен с повдигането на главата си нагоре, аз се поокопитвам, “Спешното отделение” се завърта пред очите ми, оглеждам се – тук не е САЩ, а аз не съм д-р Джонатан, посъвземам се, секундите следват една след друга и сякаш минават часове в този миг, когато един колега взема нещата в сови ръце.

–  Лелче-е-е…

–  Какво има?

–  Болял те е коремът, я легни тук.

Ляга.

–  Разголи си корема.

Разголва го.

Преглеждам я, коремът й е спокоен, няма индикации за операция. Със срамежливостта на момченце казвам на асистента, че след прегледа можем да я изпишем и тичешком се прибирам в отделението. Вътре в кабинета ме напушва такъв смях, че не е за разказване. Смея се на своето положение “д-р Джонатан”. Спомням си за турските филми. Един човек го затварят в ареста. Хващайки се за металните решетки, той се провиква:

–   Искам си адвоката!

А полицаят му отговаря:

–   Бива, приятелю, бива, ти май си гледал много американски филми!

По нашите географски ширини даже и във водата, която пием, има нещо, което ни кара да приличаме на това, което сме си. Когато не успеете да се докоснете до сърцето на пациента, тогава си мислите, че сте го лекували най-добре. Когато с риза и вратовръзка се появявате пред леля Айше и с един студен професионализъм, от дистанция, разговаряйки си учтиво на “Вие”, всъщност Вие се отдалечавате от тях.

Но когато, влизайки в стаята й и поздравявайки с “Добро утро! Лельо Айше, как си днес?” я пощипете по бузата, то този ден за нея става най-прекрасният ден!

Разбира се, днес в нашето общество има и хора, които поради новите промени в обществената ни структура, ще ни осъдят за това наше поведение. Има и хора, които искат да приличат на д-р Джонатан. Но всъщност основното тук е да успеете да се докоснете до техните сърца, да спечелите тяхното доверие. Аз се сбогувах с д-р Джонатан отдавна. Когато имах възможността да практикум лекарската професия и в САЩ, си спомнях непрекъснато за тази история, но никой не разбра каква беше причината на устните ми да грейне усмивка. Не ми допадна това хладно държане на дистанция. Ако още в детска възраст се бях преселил там, нещата може би щяха да изглеждат другояче. Ние сме свикнали на близостта, топлината, докосването, на близкия човешки контакт. Такава си е нашата страна. Ние извикваме асансьора, чакаме го плътно до вратата, сякаш той е собственост на баща ни, нали ние го извикахме, той трябва да служи на нас, в главите си даже не допускаме вероятността някой да слезе отвътре. Когато вратата се отваря и виждаме хората, които са вътре, ни идва едва ли не да извикаме: “Какво се размотавате в моя асансьор?”, не отстъпваме назад и блъскайки се, се намърдваме вътре. Ние сме нетърпеливи и припряни. Гледайки на тези неща само от една гледна точка, това ни кара непрекъснато да правим грешки.  По тези наши ширини има нещо, което ни кара да сме такива, каквито сме си. Когато имаме смъртник, ние не го прехвърляме към погребалната агенция. Всички роднини и приятели споделяме мъката си, сядаме и си поплакваме заедно. Ние всъщност не знаем какво е самотата. Дори и най-безнадеждният човек си има там някъде свое родно село. Провизиите се натоварват в багажника на автобуса и се изпращат до имигрантите. Дори и в най-тежките дни вкъщи винаги има ядене и сме сити. Ние не чакаме автобуса на автобусната спирка просто хей така, ние си общуваме. Когато разговорите ни се задълбочават, ние се хващаме подръка едни други. Без да сме го планирали, изведнъж може да ни се прииска хей така, телефонираме си и си уговаряме срещи. Когато някой приятел, без предварителна уговорка, ни позвъни и ни покани някъде, ние не го приемаме като неуважение. Казвайки си: “Значи, че той има нужда сега да съм близо до него”, си правим плановете според неговите. Ние не възприемаме това като посегателство над личността. Когато не успяваме да вземем прости превантивни мерки и ни сполети трагедия, ние се вайкаме, тръшкаме се на земята. Прегръщаме се един други и се утешаваме взаимно.

Разбира се, че има неща, които трябва да коригираме, разбира се, че можем да се организираме по-добре, да предотвратим някои неприятности. Но това означава ли всъщност, че за да направим това, трябва да се откажем от своята същност? Да се правим на американци ли, или какво?! Не можем ли да избегнем това, докато сърцата ни пърхат весело, пълни с ентусиазъм, разказвайки своите истории разпалено, жестикулирайки, хванати ръка за ръка, като хора, които в горещите дни предпазват яките на ризите си с шалчетата, омотани около вратовете ни?

Всъщност, няма никакъв друг изход за нас, освен да се надяваме с прекрасните си сърца, напоени с водата, въздуха и ароматите на тази земя. Като човек, получил образование по западен маниер, не мога да усетя всичко, от което те получават удоволствие, но те не могат да разберат нашите любови, нашата музика, нашите вопли и ги възприемат само като съзерцание в една автентична атмосфера по време на туристическите си пътувания.

На света няма по-голяма благодат от това да си роден в земите на Анадола – ето защо трябва да отдадем на сърцата си заслуженото! За мъничко да нададем ухо на повика на сърцата си за всичките си проблеми, а то от само себе си ще ни поведе към красотата!

Add Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *