• 0
  • 0

Запознали са се случайно с един мой пациент, когото съм лекувал. Дъщерята на пациентката дойде при мен, за да получи информация.

Например, какво представлява трансплантацията на органи?

Как се извършва и как не трябва да се извършва подобна трансплантация. Какво ни дава тя и съответно – какво ни отнема?! Задаваше ми много смислени въпроси. Отговорих подробно на всички тях.

Беше загрижена за майка си. Дали майка й можеше да понесе такава операция?

“И аз искам да даря бъбрека си, но тя не приема. Сестра й ще направи дарение. Те също са много загрижени. Ако е удобно – да дойдем всички заедно и да си поговорим, става ли така?” – пита ме тя.

“Разбира се, с удоволствие” – отговарям й аз.

Уговаряме си среща. Майка й, леля й, съпругът на леля й и дъщерята седим в моя кабинет. Майката е слабичка, дребничка, тип “френско миньонче”, а ако не дай си Боже духне силен вятър – ще я отвее сред нас.

Поглежда ме със загрижени очи. Носи очила, които са с голям диоптър и от това очите й изглеждат огромни. Тялото й и бездруго е тревожно, оставам лице в лице с тези огромни очи. След получените отговори на всички въпроси, напускаме стаята. Започваме изследванията. Каквото ни е било писано – нека това да ни се случи.

Всички прегледи, изследвания и снимки вече са готови. Няма пречки за трансплантацията на бъбрека. Назначаваме дата за операцията.

И ето, най-накрая този ден настъпва и я приемаме в болницата.

Утре щя е оперираме. Бъбрекът, взет от сестрата, ще бъде присаден на майката.

Приготовленията са вече в последната си фаза. При последната визитация разказвам кога и какво ще бъде извършено. Като мъничко врабченце тя е поседнала на края на леглото, гледа ме многозначително. За да я поуспокоя, погалвам я леко по гърба, да се отърси малко от непосилния си товар, а пърхащото й сърчице да се притаи. В уголемените й от диоптрите очи се прокрадва тънка усмивка – добре, казвам си тогава аз, значи методът ми проработи.

Излизаме от нейната стая, изписваме й лекарствата, предаваме на медицинските сестри плана за лечение.

Влизаме в операционната зала.

Взетият от сестрата бъбрек присаждаме на майката. Всичко изглежда наред. С борбата, която повежда това изтощено от дългите години на хемодиализа мъничко телце, приключваме успешно операцията. В началото няма никакви усложнения. Настаняваме я в “Интензивното отделение”.

Горните граници на кръвното й налягане са сякаш ниски. Правим съответните корекции в медикаментозното й лечение. Количеството на отделената урина не е в желаното количество. Отделя се някак неохотно, срамежливо. Започва се отново с молитвата за отделяне на урина. Не мога да се прибера вкъщи. Час по час идвам в болничната стая, за да контролирам количеството на отделената урина. Не искам и да я  безпокоя, но…

Страхувам се.

Понякога урината потича, а друг път пресъхва съвсем.

През първата вечер след края на операцията, положението обикновено е такова, сърчицето на мъничкото врабченце, което сте взели в ръце, е станало досущ като Вашето, а стичащата се от сондата урина разсейва съмненията Ви.

Когато пък секне, струва Ви се, че сякаш сърцето ви ще изхвръкне навън.

Набързо поставям болната на ултразвуковия апарат.

Трябва да погледна дали вените й са проходими.

Ако има някакъв проблем – може да се наложи спешно да я оперираме повторно.

На ултразвуковия апарат е дежурен един опитен колега, мой приятел. Земляци сме. Моите терзания са и негови. Виждайки го, аз се поуспокоявам. Бъбрекът, който ще визуализира след малко, е всъщност моето сърце.

Вглеждаме се в ултразвуковия апарат.

Няма нужда от спешна операция.

Но бъбрекът се съпротивлява. Данните от ултразвуковия апарат показват същите признаци.

Изпращаме пациентката обратно в болничната й стая.

Продължаваме наблюдението й.

Урината пак се отделя едвам-едвам.

В полунощ пак сме на ултразвуковия апарат. Левент е станал вече като мой спътник, изследваме пак този червей на съмнението.

Виждаме, че отново няма нищо страшно. Но съпротивлението продължава.

Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

Но защо урината е толкова слаба? Ние сме свикнали веднага след бъбречната трансплантация урината да се стича обилно, с литри. Защо сега се инати?

Не можах да отида до вкъщи.

Поставяш сондата, махаш сондата…

Седим си с Левент в болничната лавка, и той горкият е вече напълно изтощен. От неспокойния му поглед ми става ясно, че ако е сигурен, че вълните на ултразвуковия апарат ще убедят бъбрека, до сутринта неуморно ще снима с ултразвуковия апарат. И двамата седим безмълвни, без да проявяваме дори и признаци на умора. Сякаш сме в очакване до следващия сеанс с ултразвуковия апарат. С напредването на времето Левент се напряга. Решението ми зависи от думите, които ще се отронят от устните му – само да ми спомене, че има проблем с кръвообращението, веднага я вкарвам в операционната зала.

Ако урината пресъхне съвсем – кой каквото и да ми казва, веднага я откарвам в операционното. Не прекъсва безчестникът, капе си капка по капка. Когато на всеки час след проследяването на урината я поставяме на ултразвуковия апарат, накрая и пациентката не се стърпява: “Докторе, май нещо не е наред, нали?”

“Не се тревожи – успокоявам я аз – понякога бъбрекът така се запъва…”

Ако можех да кажа същото и на себе си…

Все още не мога да го забравя, как призори в пет часа я поставям за последно на ултразвуковия апарат. Ако пак няма подобрение – приемаме я в операционното. Искам с очите си да видя този бъбрек…

Извикваме пациентката отново на ултразвуковия апарат, а Левент започва да се взира в монитора. Няма видимо подобрение в снимките на ултразвуковия апарат, но нещо друго привлича нашето внимание – в маркуча на сондата, спускащ се встрани от леглото на болната и слизащ чак до долу, урината, която до този момент се дърпаше, руква като пороен дъжд.

Показвам сондата на Левент, оставяме ултразвуковия апарат и наблюдаваме сондата.

Нали знаете какво е чувството да си мокър до кости под проливния дъжд – ето такова усещане за свежест чувстваме и ние!

След дълги часове сърцето на гълъбчето най-накрая се отпуска. От това непрекъснато тичане към ултразвуковия апарат и връщането в стаята, вече и болната може да си поеме дъх, отдъхваме си с облекчение и аз, и Левент…

И сестра й, и тя самата са много забавни хора.

Изписваме ги скоро след това. Двете идват на контролните прегледи, хванати под ръка – като гълъбици-неразделки. След няколко месеца получаваме покана за сватбата на дъщеря й.

Предишното й безсилие изчезва, а тенът на лицето й грее. На контролните прегледи идва натъкмена.

При всяка наша среща я хващам за двете ръце и я наблюдавам безмълвно. Нали я хващам с две ръце – в едната е сякаш сондата, а в другата ми ръка е сякаш ултразвуковият апарат. И всеки път се смея сам на себе си.

С нисичкия си ръст, повдигайки се на пръсти, стиска двете ми бузи, думайки: “Милият ми той!”, а от онази прекарана безсънна нощ няма и капчица следа – нито от умората, нито от безсънието.

Когато се срещаме и с Левент, питаме се дали случайно не ни трябват снимки от ултразвуковия апарат. И Левент знае, че онази снимка с ултразвуковия апарат той всъщност направи не на бъбрека, а на моето сърце. И добре, че го е направил.

Add Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *